„Вълчан Войвода и златото на Лизимах“ – лебедовата песен на Антон Дончев
Анжела Димчева
До последния си мирис акад. Антон Дончев пишеше и диктуваше на
брачната половинка си Райна Василева текста на романа „ Вълчан Войвода и
златото на Лизимах “.
Писателят умря на 20 октомври 2022 година, само че след
месеци разчитане и редактиране на финалните страници читателите ще
се допрян до завладяващ сюжет с достоверни обстоятелства и художествени
тълкования, изпълващи живота на една именита персона и
безстрашен бунтовник, какъвто е бил Вълчан Войвода.
Книгата е публикувана от издателство „ НИТОН “ с помощта на донора инж. Любомир Пашов – ръководител на фондация „ Звезди под звездите “.
Премиерата на „ Вълчан Войвода и златото на Лизимах “ се състоя на 19
декември 2023 година в Музей-галерия „ Анел “ – София.
За вложените от създателя хрумвания и хронологията на написването приказва
Райна Василева: „ Приятели, духът на Антон Дончев е тук. Той
принадлежеше на всички нас. Всеки можеше да каже „ Приятелят ми
Антон! “. Приятел за него беше свещена дума. Скъпи Антоне, нямаше
по какъв начин да да не ти направя този подарък – последната твоя изповед към
историята. Тази книга е предостатъчна за размисъл. Това е книга-
легенда, златна легенда.
Знанието за Вълчан идва от предадена памет, от казано от човек на човек. Антон основава своята литературна легенда, но се опира на обстоятелства за времето, за което написа. В едно свое интервю той споделя: „ Вълчан Войвода е многостранна персона, част от една не достатъчно осветена частица от историята.
Но къде са дворците на Вълчан, къде е златото му?... Той е дал всичко за свободата на отечеството. С живота си Вълчан потвърждава, че духовното се крие в израстването на знаещите хора и е плащал това да се случи... “.
Райна Василева описа по какъв начин Антон Дончев се е възхищавал от Вълчан
Войвода, от основаната система на четническото придвижване, за неговата
нетърпимост към измяната. Любопитството към този облик довежда до извайването на сюжета.
„ Духовността ни е спасявала постоянно, тя ще ни сложи още веднъж на мястото,
което ни е несъмнено от ориста “ – споделяше неведнъж Антон Дончев.
Ангел Симеонов – стихотворец и колекционер – описа мемоари за огромния писател и прочете стихотворението „ Морето от фантазии “, отдадено на него.
„ Антон Дончев показваше своята гражданска позиция ясно и намерено. Той беше изключително ярък, сърдечен и умен човек. Обръщението към всички нас беше „ Синко! “ – призна с носталгия Ангел Симеонов.
Свои мисли показа Боян Ангелов – ръководител на Съюз на българските писатели, отбелязвайки,
че посредством творчеството на Антон Дончев българската литература реализира
нови висоти: „ След гибелта на писателя у мен породи една
непреодолима мрачевина. Нашето общество може да се огледа в романите на Антон Дончев – с възходите и паденията на нацията ни. Книгите му показват различни исторически интервали – от хан Аспарух до турското иго, само че те извеждат и нещо доста значимо – ролята, която са имали богомилите за европейския подем “.
Проф. Валери Стефанов се включи с забавно пояснение на фигурата
на Вълчан Войвода: „ Бай Антон е човек, който не си отива от нас.
Освен именит воин, Вълчан Войвода е и странна езотерична
фигура. Помня с какъв възторг Антон се зае с написването. В
легендите истината е съвсем изгубена, тя е преформатирана. Само
въображението на огромен публицист може да възвърне това, което липсва
в историята. Историята е роман, въображение, воля за поддържане на
груповата еднаквост “.
Иван Гранитски – книжовен критик и дълготраен издател на
романите на Антон Дончев – описа за взаимните им пътувания и
срещи с читателите, отбелязвайки, че дружно са минали повече от 2.5
милиона километра в стотици градове и села из страната: „ Духовното
завещание на Антон Дончев е необозримо. Той беше следовник на Д.
Димов и Д. Талев. Беше популярен човек – до момента в който има памет за него, той е
жив. В нашите пътувания сме се срещнали с повече от 150 000
читатели. Нация, която няма историческа памет, няма бъдеще “.
В палитрата от мемоари се включи и Никола Дончев – наследник на писателя:
„ Тази книга остана отворена. Така той мислеше за себе си – като една
отворена книга “.
